Малко се загубих, както казват хората, като старите пари. Винаги съм писала, когато съм имала какво да кажа.Намерих това чакано толкова време място за мен. Работата, която ми носи удоволствие, но винаги има едно голямо НО.Последнията за мене и разочарованието по-късно дойде неизбежно. Работя в едно столично училище май да започнем от тук. Обичам децата и смело мога да кажа, че и те ме обичат. Проблема тук е злобата, клюките и обсъждането на 85% от работещите тъжни, стари женици. Вечно начумерени, вечно намръщени и вечно мрънкащи. Общо взето с моят труд и без никаква помощ, не че някой мине длъжен, но си поправих път. Защо системата е такава и всички казват, влезеш ли там ще се промениш. Надявам се всички да бъркат и да могат да се опазя от това да стана тъжен, мрънкащ човек, който не му се занимава, но и не дава път на млад човек да пробие зорлем (така казваше баба ми едно време) да не те измести. А никой място и не иска да взима. Знаете ли читате ли, че да влезеш като учител в едно училище заплащането е меко казано смешно. Няма да пиша сума, но не знам кой би се амбицирал да работи това. Трябва да вземеш и на предвид старите госпожи, които меко казано ще ти стъжнят живота и може би и ако това преминеш да останеш. Колко време ще останеш същия усмихнат човек, който си влязал? Колко време ще издържиш да не се промениш? Колко време ще ти отнеме да не се превърнеш като тях? Колко време ще си дадеш за да останеш...

Ps: Обица, която си сложих и съвет, който никой не иска и все пак. Никога не се доверявайте на хора, който ви се усмихват сладко, прегръщат ви и т.н. Това може да са хората, който ви плюят зад гърба и който не очаквате, че могат да го направят..

Ps: Малко разочарована и знам, че така звуча